Три нелепи начина да...

1-ва възможност: Смърт с баничка в ръка

След лекции така зверски огладнявам, че първото нещо, което правя, е да вляза в баничарница. Влизам, купувам си баничка и почвам да я ръфам още в движение, докато крача към... няма значение къде. Така пресичам през улици и булеварди, като много често, улисан в ядене, минавам и на червено. Онзи ден за малко да ме блъсне един камион. Веднага си представих най-нелепо сюрреалистичната картина. Лежа в несвяст на асфалта, чува се далечен, тревожен вой на линейка, над мен са се скупчили случайни минувачи, шофьорът на камиона се е хванал за главата. В един момент със сетни сили аз отварям очи, надигам глава и се опитвам нещо да кажа в предсмъртната си агония. Всички притаяват дъх, за да чуят последните ми думи. Очакват да кажа нещо патетично предсмъртно, което да остане за бъдните поколения, но аз тихо, почти нежно промълвявам: "Баничката, къде ми е баничката!" Някой ми я подава. Аз я поемам с треперещи от благоговение ръце и отхапвам, не, откъсвам като звяр парче от нея, което поглъщам с блажено удоволствие. Вече мога да умра с мир! Всички ме гледат втрещени. Някой се провиква: "Дайте му боза на човека да прокара!" Но вече е късно, прекалено късно за боза... Аз падам бездиханен, но ръката ми остава вдигната, с баничката, стисната между пръстите. Жените с по-лабилна нервна система и с по-дълъг стаж в гледането на латиносериали, се разплакват. Линейката пристига, лекарите тичат със система, на която е закачена бутилка боза, но... смъртта е безмилостна! Ръката ми пада, пръстите се разтварят и баничката, сякаш е душата ми, бавно се изплъзва, макар и разкъсана, но завинаги свободна!"

2-ра възможност: Смърт със слушалки на ушите

Обичам да слушам музика, докато вървя по улиците на София. Слагам си слушалките на ушите и пускам музиката докрай - така се откъсвам от целия хаос на града. Но пресичането на кръстовища със слушалки в ушите крие опасности, защото няма как да чуеш клаксона и свирещите спирачки на доближаващата те със страшна скорост... смърт! Както това ми се случи на мен тези дни. Тъкмо слушах Крис Риа "The road to hell", когато един черен Форд заби спирачки на сантиметри от краката ми. Видях синия овал с надпис Форд в драматично близък план, като че гледах реклама - "Форд-почувствай разликата!" И веднага си представих възможната картина на смъртта ми... Минувачите са ме наобиколили, някой се опитва да ми свали слушалките, но аз, макар и да съм в несвяст, със сетни сили го хващам за ръката и не му позволявам. Всички гледат втрещено неразбиращо какво означава това. Какво ли? Просто искам, преди да умра, да си дослушам песента. Остава ми финалното соло на Крис. Започвам да поклащам глава в ритъм. Хората си мислят, че това са агонизиращи гърчове. Какво да ги правиш, чалгари, не разбират от рок-енд-рол! За да ги успокоя, им показвам с два пръста Виктори - знакът на хипарите. Мъжете ме разбират и някой се провиква: "Донесете бира на човека!" Тихо промълвявам: "...И цаца!" Лекарите тичат със система, за която е закачена бутилка "Каменица" - мъжете знаят защо. Но смъртта по-добре знае защо и кога... Солото на Крис свършва, а с него и животът ми. Издъхвам, главата ми пада настрани, а ръката ми последна остава да стърчи насред булеварда, показвайки с два пръста знака "Виктори" на фона на синия овал на "Форд - почувствай разликата"...

3-та възможност: Смърт в автобус 280

Видя ли, че идва 280, нещо ми става - готов съм на всичко, за да се кача пръв. Избутвам конкуренцията и се позиционирам възможно най-близо до спиращия автобус. Толкова близо, че много пъти се е случвало за малко да ме сгазят. Представям си каква ще бъде картината... Макар и премазан, със сетни сили продължавам да се бутам, за да бъда пръв. Влачейки се, с ръце, хищно вкопчени за пода, изпълзявам до шофьора и му казвам: "Един билет, моля!" Втрещен, той ми отговаря: "Нямам билети!" Те това е, ще си умра без билет! Как да не си умреш не от премазването, а от яд!? Някой се провиква: "Дайте му билет на човека бе!" Дават ми билет. Опитвам се да го перфорирам, но как да го направя, като краката ми са премазани?! Затова... Перфорирам със зъби! Качил съм се пръв, имам билет, перфорирал съм го - значи вече мога да умра с мир. И умирам. Но в ръката здраво държа билета, защото може да мине контрола. Така и става - още бера душа, когато в автобуса влиза контрола. "Билети и карти, моля!" Контрольорът измъква билета от ръката ми. Броя на дупките не съвпада. Трябва да са четири, а моите са само три. Е, какво да правя, като на единия зъб, с който съм натиснал, има кариес и той не е пробил билета. "Глоба!", строго изрича присъдата контрольорът. Няма къде да избягам, освен на Онзи свят. Това и правя - умирам с усмивка на уста, с тиха българска радост, че в сетния си миг съм успял да прецакам Системата...Амин!